Алекзандър Маккуин - лошото дете а
на английската мода

Филмът за Алекзандър Маккуин, който бе представен на София филмфест, е перфидно-задоволствена режисура на Андрю Хейг, доста известен с одиозните си филми за мъжката проституция в Лондон и въобще благочестиво-нелицеприятните страни на хомоеротичната любов и перверзия. 

Базиран е на сценария на Крис Ърч и биографичната книга на Андрю Уилсън, озаглавена "Blood beneath the skin". Режисьорът отново е на върха след филма 45 years, който спечели "Най-добър Британски филм" на наградите London Critics' Circle film awards.

Филмът е подмолно скандален, донякъде повече и от пиесата за дизайнера Александър Маккуин, която разбуни духовете в Лондон. Впрочем там той е изобилно награждаван и недолюбван, макар че му имат и страха… Кинолентата е достойно первертен поглед върху перверзната страна на модата, но без моралистични преструвки и алелуя… Софийското представяне бе съпроводено с ревю на прически на Митко Дамов в духа на Маккуин и това удвои фешън ефекта на прожекцията…и донесе глътка свеж въздух в задуха на софийските модни салони…

Проницателността на режисьора ни обръща внимание в извънреден шок върху живеца на английската мода - а той е в перманентния епатаж, всепосягането към всички епохи в модата, в оптическите игри с фаворизираните в модата силуети, в алчното поглъщане на всякакви контексти, в иронизирането на клишетата на висшата мода, в сексуалния подтекст на модната поява, която винаги е обвита в съблазън, в екологичните вметки за прахосничеството, в смъртоносността на лукса, във фешън вариацията на Ерос и Танатос…

Това е една интересна, но и опасна посока за наивниците, които си въобразяват, че светът на модата е спретнато шивашко ателие, в което снабдени със сребърни напръстници лелки бъцкат фестон.

Пародирането на суперлативността на Валентино, дворцовата изисканост на Баленсиага,  бохемския шарм на Лакроа, чудовищната надутост на късното рококо, е връх на перфидността в понятията на модата. А колекцията му от кости? Бароков сюжет, който би допаднал и на блестящия Питър Гринуей…

Дори достопочтената лелка Сузи Менкес се разревава по време на представянето на последната му колекция пост мортем, а както знаем, тя е тъпа като гъска. А аз бих се смял сред позлатените боасери и грьонуи… като онази героиня на Мишел Турние, чиято суицидална амбиция е да умре от гилотина, копие на онази, предназначена за Мари-Антоанет, но, виждайки вещта, всъщност умира от смях.

Маккуин се самоубива, вероятно защото проумява цялата чудовищност на екзистенция, връхлетяна от толкова много въображение в една сфера, в която ненаситността на суетата няма мярка.

А вероятно и защото има догадка за безсрамието на една индустрия, която осребрява въображението и го превръща в луксозен фетиш, чиято сила да те смаже с непостижимостта си и да ти внуши бедност, е демонична.

Сред триумфите на Маккуин е и това, че сватбената рокля на кралската избраница  Кейт Мидълтън е проектирана в неговото ателие и от личната му асистентка… Там и пост мортем той изглежда благочестив… Какъв пакостник! При това усмешително енциклопедичен, хаха… Златен дъжд…