НИКИ СОТИРОВ: НАЙ-ДОБРАТА МИ РОЛЯ Е ТАЗИ НА БАЩА

Поводът за нашата среща е предстоящият ви юбилей – навършвате 50 години. Рано ли е все още за равносметка?
Никога не е късно и никога не е рано за равносметка. Животът не е фактура за механично счетоводство, той е една изключително сложна материя. Всъщност, животът е това, което ни се случва, това, за което мечтаем много смело. Вярвам, че Господ обича смелите.

В момента репетирате в Народния театър първата в света театрална постановка на “Ах, този джаз”. Разкажете ни, как се случи така, че точно вие ще пресъздадете образа на Джо Гидиън?
Това е събитие, което твори друг тип история в българския театрален живот. То е първо, пионерско дори в чисто фактологически и исторически план, защото сценична адаптация на този велик филм се прави за първи път в света. Това е исторически факт, който ще се случи в България и като българин аз съм изключително горд. Горд съм също, че тази копродукция ще бъде осъществена на сцената на Народния театър, заедно с балет “Арабеск”. Режисьор на спектакъла е Борис Панкин, хореограф е Боряна Сечанова, а вокален педагог е Евгени Господинов. Фактът, че аз ще изпълнявам ролята на Джо Гидиън е голям късмет, голям шанс и благодаря на Бога за това.

Ако се обърнете назад, повече бяло или черно виждате?
Преди много години в една пиеса моят герой се казваше Черньо белият. Костюмът и гримът бяха половината в черно, половината в бяло. Противопоставящите се понятия като светлина и мрак, слънце и луна, ден и нощ, ин и ян, са изконни, а светът е изтъкан от контрасти, противоречия. Бих казал, че в душата ми има нещо графично, което бележи целия ми живот.

Кои са най-важните ви победи?
Най-важните ми победи са реализациите на мечтите ми. Една от най-важните ми победи, смея да кажа е, че аз достойно съм защитил идеалите си като човек. Горд съм от това и ще продължавам да го правя. В личен план, най-голямата ми победа е дъщеря ми, а най-добрата ми роля е тази на баща.

Еднакво добър сте на театралната сцена и пред камерата. Къде обаче вие се чувствате в свои води?
Драматичният театър, танцово-пантомимният театър и киното се различават като естетика и специфика на изразните средства. Навсякъде е различно. Независимо дали съм на сцената или пред камерата, се опитвам да съм истински, стремя се да “живея” всяка една роля, а не само да играя.

Коя е най-ценната ви награда?
Най-ценната ми награда е радостта на публиката. В чисто фактологичен план бих изброил наградата за най-добър мим на фестивала в Арецо през 1984 г., наградата за млад филмов актьор през същата година, както и обявяването на сформираната ог мен формация “Пантданс” за пожизнен почетен член на “Театро дел Ориенте” - най-големият латиноамерикански фестивал, който се провежда почти всяка година във Венецуела.

С вашата формация “Пантданс” имате редица награди. Защо все мъже са известните мимове? Жените не могат да издържат дълго без да говорят ли?
Мъжете са по-интровертни. Стара английска максима гласи, че истинският джентълмен трябва да е дискретен, никога да не изпада в депресия и да решава проблемите мълчаливо. В “Пантданс” обаче има и невероятни актриси, които говорят и танцуват еднакво добре. Те играят пантомима по един европейски начин.

Кои образи ви допадат повече – на добрия или на лошия герой?
Аз съм играл и двата типа образи, но мисля, че най-важна е добрата драматургия. Успешното превъплъщаване изисква от актьора да придаде някаква краска на всеки герой, да даде нещо от своя душевен колорит.

В актоьорската професия съществува клишето “влизам в роля”. Съществува ли вероятност актоьорът да не може след това да излезе от образа?
Когато актьорът е на сцена, той дава част от своя дух, от своята душа, дава безвъзвратно нещо от себе си. Ал Пачино например, месеци след като е участвал в “Кръстника”, не е можел да излезе от тази роля. При мен е различно. Аз подхождам инидивидуално към всяка роля. Опитвам се най-напред да съм честен със себе си, след това с ролята, правя така, че и тя да е честна с мен. Обикновеното агрегатно състояние на човека на изкуството е да мечтае за успеха, в най-хубавия смисъл на тази дума, т.е. нещата да му се случат, правейки дадена роля. Защото по този начин се изгражда живот. А кой не иска да е щастлив от живота си? Или на сцената? Или на екрана?

Сцената е трибуна. Използвали ли сте я за лични цели?
Не, това би било цинизъм. Никога не съм използвал сцената за лични цели, но имам дар от Бога - чрез изкуството, което правя казвам моята истина, такава, каквато аз я усещам, каквато я виждам. Това е голям късмет.

Имате ли все още сценична треска или тя се преодолява с годините?
Аз не обичам рутинните актьори. Всеки нормален актьор има сценична треска. Чарли Чаплин, например, винаги е играл като за последно. Сценичната треска е част от реквизита на всеки един актьор. Тя идва и си отива, но в мига, когато направя една крачка и се озова на сцената, тогава забравям всичко и се опитвам да преживея един друг живот, независимо, че той е фикция.

Казвате, че човек отива в залата, за да бъде излъган художествено. Търпи ли изобщо сцената фалш?
Това е хипербола, метафора, тук говорим за глад на душата. В живота употребяваме изрази “като на кино”, “като на театър”. Всички имаме изконна нужда от изкуството, защото то е храната на душата. Затова влизаме в театралната зала или в киносалона. Без това бихме били убийствено бедни и бихме се върнали векове назад.

В свое интервю заявявате, че в “Асистентът” става дума за това как се прави филм и как може да се убие едно кино. Кой уби българското кино?
Българското кино не може да бъде убито! То е безсмъртно, то се е самообезсмъртило през годините. Тези, които се опитват да убият българското кино, всъщност се опитват да убият легендата за него. Това е невъзможно.

С какво държавата ни е длъжник на българското кино?
Преди всичко с това, че няма закон за киното и за културата. Когато има такъв закон, който да регулира и регламентира, българското кино ще тръгне по пътя, който заслужава. То трябва да мине по голямата европейска магистрала. Мечтая за това и се надявам да го доживея. Мисля, че българското кино е готово за такава стъпка.

Участвали сте в редица холивудски продукции, партнирате си с известни имена като Жан Клод Ван Дам, Долф Лундгрен и др. Как работят чуждите екипи и лесно ли се сработват българските актьори с тях?
Работи се нормално, отношението на чуждите екипи към българските актьори е чудесно. Те ни уважават, признават нашия талант. Горд съм, че българският артист и българинът като цяло е толкова талантлив.

Работили сте в Япония – кое е различното?
Япония е в тридесети век, там всичко е различно, а диаметърът на сетивата като че ли се разширява. Започваш да усещаш неща, които не си подозирал, че съществуват. Особено характерен за всеки източен човек е стремежът към съвършенство. Това е нещо, което може много да усъвършенства европееца. Съвършенството, висшата естетика в отношенията са се превърнали в дефицит в България. Уважението, честта, дадената дума, морала, принадлежността към една идея – това са неща, които много ярко различават Япония от характера и морала на другите държави. Този целенасочен стремеж към духовно съвършенство респектира и впечатлява и човек започва да се съобразява с духовните, моралните и нравствени максими.

Какво правите, когато не сте на сцената? Имате ли хоби?
Обикновено хобитата ми се превръщат в професия, в съдба, а професията ми се превръща в хоби. Аз се радвам, че нещата се сменят циклично. Какво правя? Правя всичко възможно, за да търся хармония.

Суетен ли сте?
Еклесиаст е казал, че всичко е суета и напразно гонене на вятъра. Но когато ти се роди дете разбираш, че наистина всичко около теб е суета и може би най-истинските неща са две: детето и изкуството.

Вие сте хаджия – променя ли се човек, след като посети Божи гроб?
Това е най-чистият, най-истинският начин да се докоснеш до Бог. Там, където е разпнат Спасителят, усещането е особено, космическо. Преди всичко, посещението на Божи гроб дава вяра, сила, кураж да продължаваш напред.

Казвате, че в живота второ действие няма – означава ли това, че не прощавате?
Напротив, в живота прощавам всичко, не прощавам почти нищо в работата си. А второ действие няма за човек, който се занимава с изкуство – нещата са сега и тук, а не там и тогава.

Човек на крайностите ли сте или търсите златната среда?
Златната среда е за посредствените и безпомощни хора. Аз съм човек на крайностите и искам от всичко по много и веднага.

Това не противоречи ли на религията?
Не, не противоречи по никакъв начин, това отново е крайност. Аз съм много вярващ, но не съм религиозен. Това са различни неща. Бог е вътре в нас и ние сме в него. Тази симбиоза, обмяната на присъствие, е нещо много лично. Може би това се нарича щастие.

В какви случаи търпите критика?
Търпя критика, когато една идея е по-добра от моята. Тогава намирам доблест и си признавам.

А вслушвате ли се в чужди съвети?
Ако са мъдри и са добронамерени – защо не?

Какво ви кара да се страхувате?
Много неща ме карат да се страхувам. Както се казва, страхът е свещено състояние на духа. Да флиртуваш с риска, с опасността, означава да преодоляваш страха си. Затова уважавам авантюристите.

Защо ви наричат “див романтик”, “ласкав хищник” – все несъвместими и противоречиви понятия.
Както казах, аз съм човек на крайностите, но това в крайна сметка са квалификации на “пишещите братя”. В тези определения има зрънце истина, те ласкаят егото ми. Като цяло се опитвам да бъда себе си. Дали го постигам – това е друг въпрос.

Трудно ли постигате хармония със себе си и околните?
Ако човек постигне хармония изцяло, трябва да се отдаде само на медитация след това. Пътят към истината, към хармонията е славен, но труден. Но той си заслужава заради постигането на собствената свобода.

Фото: © Мартин Василев

© Любомир Стойков
Всички права запазени!